Скръбта след загуба на близък човек

Загубата на близък човек е външно събитие, което настъпва в определен момент. Траурът обаче е продължителен вътрешен процес. Психиката трябва постепенно да понесе не само факта, че човекът вече го няма, но и всички промени, които неговото отсъствие внася в света ни.

Губим реалното присъствие на другия, но често и много повече: начина, по който сме се чувствали до него, ролята, която сме имали в отношенията, общото минало, очакваното бъдеще и определена част от представата ни за самите нас.

Затова въпросът „Как трябва да скърбя?“ няма еднозначен отговор. Траурът зависи от уникалната връзка между двама души, от всичко преживяно и неизживяно помежду им, както и от предишните загуби, привързаности и конфликти в живота на скърбящия.

Какво означава „работа на траура“?

В своя основополагащ текст „Траур и меланхолия“ Зигмунд Фройд описва траура като психична работа. Изразът е важен, защото показва, че приемането на загубата не е еднократен акт на разума.

Човек може да знае, че близкият му е починал, и въпреки това несъзнавано да продължава да го очаква. За миг може да му се стори, че ще го види на обичайното място, че трябва да му се обади или да му разкаже нещо. Това не означава, че скърбящият не разбира реалността. Означава, че емоционалната част на психиката се приспособява по-бавно от съзнателното знание.

Фройд нарича този процес „проверка на реалността“. Всеки спомен, навик, желание и очакване, свързани с починалия, постепенно се срещат с болезненото разбиране, че човекът вече не е достъпен по предишния начин. Това се случва многократно, а не веднъж.

Тъкмо затова траурът изисква време и психична енергия. Психиката трябва да преработи цяла мрежа от връзки:

• местата, на които сме били заедно;
• думите, които сме си казвали;
• конфликтите, които са останали неразрешени;
• плановете, които вече няма да се осъществят;
• начина, по който другият ни е виждал;
• усещането кои сме били в отношенията с него.

Не оплакваме само човека. Оплакваме и живота, който сме имали или сме вярвали, че ще имаме заедно.

Защо загубата понякога изглежда нереална?

В първия период след смъртта човек може да преживява вцепенение, обърканост или усещане, че случилото се не е истинско. Понякога изпълнява всички необходими задачи, разговаря с хората и изглежда спокоен, но вътрешно сякаш още не може да почувства значението на случилото се.

Това първоначално недопускане на цялата реалност може да има защитна функция. Психиката пропуска болката на части, защото пълният ѝ интензитет би бил непоносим, ако бъде преживян наведнъж.

От психодинамична гледна точка защитните механизми не са непременно признак на заболяване. Отричането, емоционалното вцепенение, интелектуализирането, прекомерната заетост или временното отдръпване могат да помогнат на човека да премине през първите дни и седмици.

Трудност възниква, когато защитата стане твърде ригидна и човекът продължително не може да се доближи до чувствата си или да признае последиците от загубата.

Защо траурът събужда толкова различни чувства?

Любовта към друг човек почти никога не е напълно свободна от противоречия. Дори в най-близките отношения има моменти на гняв, разочарование, зависимост, завист, обида или желание за дистанция.

Докато човекът е жив, тези чувства могат да бъдат изразявани, поправяни или променяни в реалните отношения. След смъртта тази възможност изчезва. Оставаме сами не само с обичта, но и с всичко неизказано и неразрешено.

Затова траурът може да включва:

• любов и копнеж;
• гняв към починалия, че ни е оставил;
• вина за реални или въображаеми пропуски;
• съжаление за неизказани думи;
• облекчение след тежко боледуване или трудни отношения;
• срам от собственото облекчение;
• желание човекът да се върне;
• страх, че ако продължим да живеем, ще го предадем;
• страх, че с времето ще го забравим.

Тези противоречиви чувства не означават, че връзката е била фалшива. Те показват, че тя е била човешка.

Понякога след смъртта починалият се идеализира. Всички трудни преживявания сякаш изчезват и остава само образът на съвършения човек. Идеализацията може временно да предпазва от вината и гнева. С течение на времето по-цялостното приемане на връзката позволява да помним другия с неговите добри и трудни страни, без това да намалява значението му.

Защо се обвиняваме?

Вината е често преживяване при траур:

„Трябваше да бъда до него повече.“

„Защо не забелязах по-рано?“

„Не трябваше да казвам онези думи.“

„Можех да направя още нещо.“

Понякога има реални причини за съжаление. Но често вината съдържа и несъзнавана фантазия за всемогъщество — представата, че ако бяхме постъпили правилно, бихме могли да контролираме болестта, решенията на другия или самата смърт.

Да се обвиняваме понякога е по-поносимо, отколкото да признаем колко ограничена е била властта ни. Ако аз съм виновен, тогава поне съществува въображаем свят, в който съм можел да предотвратя случилото се. Приемането, че не всичко е било в нашите ръце, може да бъде още по-болезнено.

Работата с вината не означава автоматично да се убедим, че не сме допуснали никакви грешки. Означава да различим реалната отговорност от фантазията, че е трябвало да предвидим, поправим или предотвратим всичко.

Всяка нова загуба докосва и предишните

Мелани Клайн разширява разбирането на Фройд, като предполага, че загубата в настоящето може да събуди по-ранни страхове и преживявания на раздяла. Според нея траурът разклаща вътрешния ни свят и активира тревогата, че заедно с реално изгубения човек можем да изгубим и вътрешното усещане за сигурност, обич и доброта.

Затова настоящата скръб понякога е по-силна, отколкото човек или околните очакват. Новата загуба може да съживи:

• ранно преживяно изоставяне;
• смърт, за която не е било възможно да се скърби;
• раздяла или развод;
• загуба на дом, принадлежност или идентичност;
• отсъстващ или емоционално недостъпен родител;
• предишна травма;
• стари чувства на безпомощност.

Понякога човек скърби едновременно за починалия и за други загуби, които никога не са получили думи и място.

Това не означава, че настоящата болка е „само заради миналото“. Настоящата загуба е реална. Но начинът, по който я преживяваме, неизбежно се свързва с цялата ни история на привързване, разделяне и възстановяване.

Какво губим от себе си?

В психоаналитичната теория думата „обект“ означава значимия друг, към когото са насочени нашите чувства, желания и потребности. Този човек съществува не само във външната реалност, но и като вътрешен образ, изграден от преживяванията ни с него.

Близките отношения постепенно стават част от личността ни. Начинът, по който другият ни е успокоявал, подкрепял, критикувал или разбирал, може да се превърне в начин, по който самите ние се отнасяме към себе си.

След смъртта човек може да се пита:

„Кой съм аз, ако вече не съм негов партньор?“

„Коя съм, ако вече не съм дъщерята, която се грижи за майка си?“

„Кой ще помни онази моя част, която съществуваше само в тези отношения?“

Траурът следователно съдържа и необходимост от реорганизация на собствената идентичност. Скърбящият трябва постепенно да открие какво от връзката остава част от него и как да живее в свят, в който отношенията вече не могат да продължат във външната си форма.

Трябва ли да се разделим вътрешно с починалия?

Класическата психоаналитична формулировка често е разбирана като необходимост човек да оттегли цялата си емоционална свързаност с починалия. Съвременните психодинамични и изследователски подходи разглеждат процеса по-нюансирано.

Задачата на траура не е непременно да прекъснем връзката или да забравим. По-скоро външната връзка постепенно трябва да намери нова вътрешна форма.

Починалият може да продължи да присъства чрез:

• спомените;
• ценностите, които сме възприели от него;
• начина, по който разговаряме мислено с него;
• семейните истории;
• определени жестове и навици;
• решенията, които вземаме;
• способността ни да предаваме нататък получената обич.

Това е преобразуване, а не заличаване на връзката. Другият вече не може да бъде намерен във външния свят, но може да бъде запазен като значима част от вътрешния.

Понякога именно приемането на реалността на смъртта позволява по-устойчива вътрешна свързаност. Човек постепенно престава да чака невъзможното завръщане и започва да преживява починалия чрез онова, което връзката е оставила в него.

Защо понякога изпитваме болка, когато отново ни е добре?

Връщането към живота може да бъде придружено от вина. Първият искрен смях, приятно преживяване, нова връзка или бъдещ план могат да се почувстват като предателство.

Несъзнавано човек може да свързва страданието с лоялността:

„Ако спра да страдам, значи вече не го обичам.“

„Ако отново бъда щастлив, ще го изоставя.“

„Моята болка е последното, което ни свързва.“

Тогава самото облекчение става заплашително. Траурът сякаш трябва да бъде пазен непроменен, за да остане връзката жива.

Но намаляването на болката не заличава обичта. Способността да насочим енергия към настоящето не означава, че починалият е заменен или забравен. Вътрешната връзка може да бъде запазена, без животът да остане завинаги организиран около отсъствието.

Има ли етапи на траура?

Популярната представа за пет последователни етапа — отричане, гняв, пазарене, депресия и приемане — често кара хората да проверяват дали скърбят правилно. Съвременните изследвания обаче не подкрепят идеята за универсален и задължителен ред.

Траурът не протича линейно. Човек може да приема загубата и едновременно да протестира срещу нея. Може да изпитва силна болка, а малко по-късно да се съсредоточи върху ежедневна задача. Може да се чувства по-стабилно в продължение на месеци и при годишнина, песен или семеен празник отново да изпита силен копнеж.

Това не означава, че процесът се е провалил или се е върнал в началото. Психичното преработване често се осъществява чрез многократно приближаване до загубата и временно отдалечаване от нея. Представянето на траура като предвидима поредица от етапи може да създаде ненужна вина и усещане за неправилност.

Кога траурът се доближава до депресивно преживяване?

Фройд прави важно разграничение между траура и меланхолията. В траура светът изглежда обеднял, защото значимият човек отсъства. При меланхолното преживяване обедняло и обезценено изглежда самото Аз.

Вместо само:

„Липсва ми човекът“

вътрешното преживяване може да стане:

„Аз не струвам.“

„Аз съм виновен за всичко.“

„Не заслужавам да живея.“

Понякога гневът и разочарованието, свързани с изгубения човек, се обръщат към самия скърбящ. Той започва да се обвинява, унижава или наказва, без напълно да разбира защо.

Историческите понятия на Фройд не трябва автоматично да се приравняват със съвременните диагнози. Те обаче дават ценен психодинамичен въпрос: дали човекът страда основно от липсата на другия, или загубата е довела до разрушително отношение към самия себе си?

Скръбта и депресията могат да съществуват едновременно. Професионална помощ е особено важна, когато се наблюдават:

• продължителна и тежка загуба на самооценка;
• непрекъснато самообвинение;
• невъзможност за основно ежедневно функциониране;
• пълно оттегляне от отношенията;
• злоупотреба с алкохол, лекарства или други вещества;
• усещане, че животът няма никакъв смисъл;
• желание за самонараняване или мисли за смърт.

При непосредствен риск за живота трябва да се потърси спешна помощ на телефон 112.

Колко дълго е „нормално“ да скърбим?

Психодинамичният поглед не измерва траура единствено чрез календарното време. Значение имат вътрешното движение, способността за свързване и начинът, по който загубата присъства в психичния живот.

Няма определен момент, след който човек трябва да престане да чувства тъга. Годишнините, празниците и житейските промени могат отново да събудят скръбта дори след много години.

При малка част от хората обаче копнежът, погълнатостта от загубата и нарушаването на ежедневното функциониране остават изключително интензивни и продължителни.

Не е необходимо човек да чака да изпълни диагностични критерии, за да потърси помощ. Психотерапия може да бъде полезна винаги когато болката изглежда непоносима, липсва подкрепа или загубата активира стари травми и конфликти.

Как помага психотерапията?

Психодинамичната терапия не се опитва да ускори траура и не предлага готова схема, през която човек трябва да премине. Терапевтът създава пространство, в което различните страни на връзката могат да бъдат преживени и назовани.

В терапията може да се работи върху:

• любовта и копнежа по починалия;
• гнева и разочарованието;
• реалната и фантазната вина;
• идеализирането на връзката;
• неизказаните думи и незавършените конфликти;
• предишните загуби, събудени от настоящата;
• страха, че намаляването на болката ще означава предателство;
• промененото усещане за идентичност;
• възможността връзката да бъде запазена във вътрешния свят.

Някои от преживяванията около загубата могат да се появят и в отношенията с терапевта. Човек може да се страхува, че ще бъде изоставен, да очаква терапевтът да премахне болката му, да се гневи, че не е разбран напълно, или да избягва по-дълбокото свързване, защото всяка близост вече изглежда опасна.

Когато тези преживявания бъдат посрещнати с постоянство, внимание и разбиране, терапевтичната връзка може постепенно да помогне за възстановяване на усещането, че близостта отново е възможна, въпреки риска от загуба.

Целта не е човекът да „затвори страницата“. Целта е загубата да може да бъде мислена, чувствана и интегрирана, без да поглъща цялото настояще.

Има ли правилен начин да скърбим?

Няма правилна външна форма на траура. Някои хора плачат, други дълго остават вцепенени. Някои имат нужда да говорят, други първо мълчат. Някои пазят вещи и ритуали, други се нуждаят от промяна на средата. Никоя от тези реакции сама по себе си не доказва нито любов, нито липса на любов.

По-важният въпрос е дали с времето психиката успява постепенно:

• да признае реалността на загубата;
• да допусне чувствата, свързани с нея;
• да понесе противоречията в отношенията;
• да запази вътрешната връзка, без да отрича външното отсъствие;
• да възстанови способността за близост, интерес и участие в живота.

Да скърбим не означава да забравим. Не означава и да останем завинаги в същата болка.

Психичната работа на траура преобразува връзката. Човекът, когото сме изгубили, вече не може да бъде до нас по предишния начин, но онова, което сме получили, преживели и изградили заедно, може да намери място вътре в нас.

Тогава продължаването на живота не е изоставяне на починалия. То е начин връзката с него да бъде съхранена, без смъртта да отнеме и нашата способност да живеем.