Понякога партньорите се сменят, но преживяването остава болезнено познато. Отново се чувстваме пренебрегнати, недооценени или несигурни. Отново се привързваме към човек, който трудно допуска близост. Отново даваме повече, отколкото получаваме, или се отдръпваме точно когато отношенията започнат да стават по-дълбоки.

Тогава закономерно възниква въпросът: „Защо повтарям едни и същи модели във връзките, въпреки че осъзнавам колко болка ми причиняват?“

Това повторение рядко е резултат от липса на разум или неспособност да се учим от преживяното. Обикновено зад него стоят устойчиви представи за любовта, близостта и собственото ни място в отношенията. Част от тях са съзнателни, но други са се формирали толкова рано, че ги преживяваме не като убеждения, а като естествения начин, по който функционират връзките.

Какво представляват повтарящите се модели във връзките?

Повтарящият се модел е несъзнаван устойчив начин, по който влизаме в близки отношения, възприемаме поведението на партньора и реагираме при несигурност, конфликт или емоционална близост.

Не е задължително партньорите ни да си приличат. Те могат да имат различен характер и житейска история, но отношенията постепенно да ни поставят в една и съща емоционална позиция – на човека, който чака, преследва, спасява, доказва своята стойност, приспособява се или се отдръпва.

Затова понякога имаме усещането, че преживяваме една и съща история с различни хора.

Повтарящите се сценарии могат да изглеждат по различен начин:

• привличат ни емоционално недостъпни партньори;
• поемаме прекомерна отговорност за чувствата и проблемите на другия;
• пренебрегваме собствените си потребности, за да запазим връзката;
• търсим непрекъснати доказателства, че сме обичани;
• преживяваме дистанцията като знак за предстоящо изоставяне;
• избягваме разговорите за чувства и се оттегляме при напрежение;
• трудно поставяме граници поради страх от конфликт или отхвърляне;
• идеализираме партньора в началото, а по-късно изпитваме силно разочарование;
• оставаме във взаимоотношения, в които непрекъснато трябва да заслужаваме внимание и обич.

Общото между тези преживявания не е конкретният тип партньор, а познатата роля, която заемаме в близостта.

Как се формират моделите в любовните отношения?

Първите ни представи за отношенията възникват още преди да можем да ги назовем. В ранните си връзки постепенно научаваме дали близостта е сигурна, дали чувствата ни могат да бъдат приети и какво трябва да направим, за да запазим любовта на важните за нас хора.

Едно дете може да усвои, че трябва да бъде спокойно и удобно, за да не натоварва родителите си. Друго може да забележи, че получава внимание предимно когато има проблем. Трето може да развие особена чувствителност към настроенията на възрастните и да се научи да се приспособява към тях, вместо да разпознава собствените си потребности.

Така постепенно се изгражда вътрешна представа за това какво можем да очакваме от другите и какви трябва да бъдем, за да бъдем обичани. Тази представа понякога съдържа негласни убеждения като:

„За да бъда обичан, трябва да бъда полезен.“

„Ако покажа какво искам, ще бъда отхвърлен.“

„Не мога да разчитам напълно на никого.“

„Хората, които обичам, рано или късно си тръгват.“

„Ако се привържа, ще бъда наранен.“

„Любовта трябва да бъде заслужена.“

Това не означава, че всички трудности във връзките се дължат на детството или че е необходимо да търсим вина в родителите. Върху начина, по който се свързваме, влияят и по-късни преживявания – болезнени раздели, предателства, загуби, унижение или продължителна несигурност.

Ранният опит обаче често създава своеобразна вътрешна карта на близостта, по която продължаваме да се ориентираме и като възрастни.

Защо познатото ни привлича, дори когато ни наранява?

Човек не избира съзнателно отношения, които ще му причинят болка. Привличането не се определя само от това, което разумно смятаме за добро за нас. В него участват и по-дълбоки емоционални очаквания.

Познатото носи предвидимост. А предвидимостта може да бъде преживявана като форма на сигурност, дори когато самата ситуация не е удовлетворяваща.

Ако сме свикнали да се борим за внимание, човекът, който ни предлага спокойна и последователна близост, може първоначално да не предизвика същото силно вълнение. Ако сме израснали с усещането, че любовта е несигурна, дистанцираният партньор може да ни привлече именно защото активира нещо дълбоко познато.

Понякога онова, което наричаме „силна химия“, съдържа не само привличане, но и разпознаване на стар емоционален сценарий.

Несъзнаваната надежда този път да бъде различно

Зад повторението понякога стои и надеждата, че този път историята ще има друг край.

Ако в миналото сме се чувствали невидими, може да се привлечем от човек, чието внимание трябва да спечелим. Ако успеем да бъдем видени и избрани от него, сякаш бихме поправили нещо по-старо.

Ако сме преживявали непостоянство, може отново да се свържем с непредвидим партньор и да се опитаме да постигнем сигурността, която някога ни е липсвала. Ако сме се чувствали ценни основно когато се грижим за другите, може да попаднем във връзка, в която сме необходими, но не и истински разпознати като отделна личност със собствени нужди.

Това не е обмислено решение. Никой не избира съзнателно да повтори старата си болка. Психиката обаче понякога се връща към нерешени преживявания с надеждата, че този път ще успее да ги преработи и да постигне различен резултат.

Повтарящият се модел първоначално е бил начин за справяне

Много от поведенията, които по-късно затрудняват отношенията ни, са възникнали като начин да запазим връзка, да се предпазим или да намалим тревогата.

Приспособяването може да ни е помагало да избягваме конфликти. Грижата за другите може да ни е носела усещане за принадлежност и значимост. Емоционалното отдръпване може да ни е предпазвало от разочарование. Контролът може да е създавал чувство за сигурност в непредвидима среда.

Тези реакции не са признак, че с нас има нещо нередно. В определен период те вероятно са били най-добрият достъпен начин да се справим.

Трудността възниква, когато продължим да използваме същите защитни стратегии в отношения, в които те вече не са необходими. Това, което някога ни е предпазвало, постепенно може да започне да ограничава способността ни за близост.

Защо осъзнаването невинаги е достатъчно?

Често разпознаваме своя модел едва след края на поредната болезнена връзка. Казваме си, че следващия път ще изберем различно или няма да реагираме по същия начин. Но когато възникнат силна привързаност, страх от загуба или несигурност, познатата реакция отново се активира.

Причината е, че повтарящите се модели във връзките не съществуват само на равнището на мислите. Те са свързани с емоционалната памет, телесните реакции и дълбоките ни очаквания към другите.

Можем разумно да знаем, че партньорът няма намерение да ни изостави, но неговото мълчание да предизвиква силна тревога. Можем да разбираме, че имаме право на лични граници, но да изпитваме вина всеки път, когато кажем „не“. Можем да желаем близост, а когато я получим, да почувстваме необяснима потребност да се отдалечим.

Затова промяната рядко настъпва единствено чрез решение повече да не допускаме „същите грешки във връзките“. Необходимо е да разберем какво активира автоматичните ни реакции, какъв страх стои зад тях и от какво се опитват да ни предпазят.

Как да разпознаем собствения си модел?

Първата стъпка е наблюдението без осъждане. Вместо да се питаме „Какво не е наред с мен?“, можем да се опитаме да разберем какво преживяваме и какъв смисъл има нашата реакция.

Полезно е да си зададем няколко въпроса:

• Какво обикновено ме привлича в началото на една връзка?
• Кои преживявания се повтарят в различните ми отношения?
• Как се променям, когато започна да се страхувам, че ще изгубя другия?
• Каква роля най-често заемам – спасяващ, чакащ, преследващ, приспособяващ се или отдръпващ се?
• Какво не си позволявам да поискам открито?
• В кои моменти пренебрегвам себе си, за да запазя връзката?
• Какво очаквам да се случи, ако покажа уязвимост или поставя граница?
• Какво ми е познато в тези отношения от предишни периоди в живота ми?
• Кое е по-плашещо за мен – възможността да бъда изоставен или възможността да бъда истински близо до някого?

Отговорите невинаги идват веднага. Понякога първо виждаме само поведението на партньора. Постепенно можем да разпознаем и собствените си страхове, очаквания и начини на участие в отношенията.

Това не означава да поемем цялата отговорност за случващото се между двама души. Означава да открием онази част от преживяването, върху която имаме възможност да влияем.

Как започва промяната на повтарящите се модели?

Промяната не означава да станем напълно различни или никога повече да не изпитваме несигурност, ревност или страх. Тя започва, когато постепенно разпознаваме момента, в който миналият опит започва да определя начина, по който възприемаме настоящето.

Може да забележим, че приемаме умората на партньора като отхвърляне. Че не изразяваме потребностите си, а след това се чувстваме пренебрегнати. Че възприемаме спокойствието като липса на чувства или ревността като доказателство за любов.

Между емоцията и автоматичната реакция постепенно може да се появи пространство за размисъл:

„Какво всъщност се случва в настоящия момент?“

„Знам ли какво чувства другият, или запълвам неизвестното със собствените си страхове?“

„На настоящата ситуация ли реагирам, или и на нещо, което съм преживявал преди?“

Промяната изисква да понесем и известна доза непривичност. За човек, свикнал да се бори за внимание, последователната грижа може първоначално да изглежда лишена от вълнение. За човек, който винаги се е справял сам, взаимността може да се усеща като опасна зависимост. За човек, който избягва конфликтите, поставянето на граници може да бъде придружено от силна вина.

Здравата близост невинаги се усеща веднага позната. Понякога трябва постепенно да се научим да оставаме в нея.

Как психоаналитичната психотерапия може да помогне?

Психотерапията предлага защитено пространство, в което повтарящият се модел може не само да бъде разказан, но и постепенно разпознат, преживян и осмислен.

В психоаналитичната психотерапия се изследват както настоящите отношения, така и начинът, по който миналият опит продължава да присъства в тях. Внимание се отделя на чувствата, очакванията, страховете и защитите, които се появяват в близостта.

Част от тези модели могат да се проявят и в отношенията с терапевта. Човек може да очаква неодобрение, да се страхува, че е прекалено изискващ, да се стреми да бъде удобен или да се отдръпва, когато се почувства разбран. В терапията тези преживявания могат да бъдат забелязани и изследвани в спокойна и приемаща среда.

Целта не е терапевтът да даде списък с правила за избор на „правилен партньор“. По-важно е човек да разбере защо определени отношения го привличат, какъв смисъл имат реакциите му и кои негови потребности остават неизразени.

С времето може да стане по-възможно да различаваме силното привличане от болезненото повторение, грижата от саможертвата, близостта от загубата на себе си и временната дистанция от изоставянето.

Означава ли разпознаването на модела, че сме виновни?

Да разбираме собственото си участие в отношенията не означава да се обвиняваме или да поемаме отговорност за поведението на другия.

Особено важно е да се подчертае, че унижението, принудата, контролът и психическото или физическото насилие не могат да бъдат оправдани като „общ модел на двойката“. Отговорността за насилието принадлежи на човека, който го упражнява.

Осмислянето на собствените ни модели има друга цел – да възстанови способността ни да избираме, да разпознаваме границите си и да се отнасяме към себе си с повече грижа.

Могат ли повтарящите се модели във връзките да се променят?

Да, но обикновено промяната не настъпва чрез едно прозрение или решение. Тя е процес, в който постепенно разбираме познатите си реакции и започваме да придобиваме различен опит в отношенията.

Възможно е понякога отново да се връщаме към стария начин на свързване. Това не означава непременно, че сме се провалили. Същественото е да започнем да го разпознаваме по-рано и да разполагаме с повече възможности за избор.

Целта не е никога повече да не изпитваме тревога, несигурност или потребност от другия. Целта е тези чувства да не определят автоматично как се отнасяме към себе си и към човека до нас.

Не сме обречени да повтаряме една и съща история

Ако разпознавате себе си в тези думи, това не означава, че с вас има нещо нередно. Вероятно сте се научили да търсите близост и сигурност по начин, който някога е бил необходим или е имал смисъл.

Но вътрешната ни представа за отношенията не е присъда. Тя може да се променя – постепенно, чрез разбиране, нов емоционален опит и по-свободно отношение към собствените чувства и потребности.

Психотерапията може да бъде място, в което да изследвате защо повтаряте едни и същи модели във връзките. Не за да търсите вина, а за да разберете по-добре себе си и да създадете възможност следващата връзка да не бъде просто ново начало на същата история.